И какво постигаме с това?

Докъде стига всичко, колкото и странно да звучи като че ли адски много от цлеите ни стигат до 1 и също място, място което си е там още от ранно детство и само леко променя фасадата си през времето. В какво се изявява точно това - детското желание на всеки "да порастне" все още живее из нас, но леко изкривено зад заглавието "да бъдеш самостоятелен". Поредното нещо за което най-вероятно в бъдеще поглеждайки назад ще си кажем "е тогава не разбирах и си мислех, че така е правилно, но съм се лъгал". Детското желание да подражаваш на "големите", все още съществува и е дори все по-извратено, заради изпълнението му с пълно и ясно съзнание. В тази категория мога да вкарам постоянното желание за работа, задължения и тн (изключвайки случайте когато е наистина наложително) с цел единствено да се почувстваш "самостоятелен", но по този начин убивайки много радости от живота и изкривявайки мисленето си от твърде рано и затъвайки в сивотата на ежедневието. Но това бледнее пред другия плашещ факт (защото предното има донякъде своето финансово оправдание, поне в някои случаи) - желанието за изграждане на собствено мнение. Желание създавано едва ли не насила с бруталното престараване на изграждане на "личност". Пълното несъгласие с чужди мнения, факти, причини, виждания и тн без никаква причина, а просто за да изглежда, че си достатъчно "зрял" за да имаш свое мнение по въпроса е за мен една от най-големите глупости, но и най-често срещана. Нямам предвид че е лошо да имаш свое мнение, но то трябва да се крепи на някакви основи, да бъде изграждано постепенно с време и опит, а не 1 ден да се събудиш с решението, че вече знаеш и можеш всичко и не ти пука кой какво мисли по даден въпрос. И като за финал нещо което взима ефекти от първите две, а именно масовото желание всичко да си вършиш сам и със собствени сили, защото така изглеждаш можещ, знаещ, напрао си ебаси пича, без да ти пука дали ти е коствало 3 пъти повече време от алтернативния вариант или е станало 2 пъти по-зле, важното е че си си го свършил сам и си героя на деня и си спокоен, че винаги когато ти се наложи ще можеш да се оправяш сам без да ти пука за ситуацията около теб,но. Винаги има 1 "но" (лудото клише) къде остават близките, хората които те обичат и които ти обичаш, къде остава взаимопомощта. Не е ли точно това един от главните "плюсове" да имаш такива хора около себе си, а именно да ти помогнат, когато имаш нужда - пряко или просто да се подпреш на тях когато се умориш и да ти вдъхнат нови сили да продължиш, но не както решаваш си че сам можешп и по този начин дори се отдръпваш от тях, отблъскваш ги и после седиш и се чудиш защо е станало така.
Който разбрал разбрал, незнам дори дали и аз се разбирам, но до тези заключения ме докараха не някакви единични факти, а съвкупност от действия и мисли - някои мои, на някои мои близки хора + неща с които се сблъсках -нека го наречем обобщено - в медиите.