Както обикновенно 1 бъзик стига до някаква доза истина, с нашето си "тое похвала да те наречат ненормален" и "не е хубаво да си нормален" се наливахме доста време, но е малко странно като се стигне до момента в който си поставяш този въпрос директно и на малко по-различно от това веселяшко ниво.
Та за какво всъщност иде реч, не че някога съм се смятал за особенно странен, анормален и тн (може би само малко различен в доста отношения, но нищо впечатляващо), но напоследък някои неща започват малко да ме тревожат и незнам как да приема този факт. Като започнем от факта, че неща които предполагам е прието да ме притесняват някак си почти ме радват, а такива които трябва да ме радват понякога ме натъжават и това ме обърква. И стигнем до последните няколко (да се брои около 10) дни - делници, празници изобщо всички , дни прекарани с хора които са нещо много за мен без които незнам как и къде бих бил сега или казано с по-прости думи хора които са дълбоко в сърцето ми и колкото и каквито весели и приятни неща да ми се случваха и да правихме с тях, за тези дни най-щастлив се чувствах в 1 съвсем различен и малко по-особен момент, момент в който ми дадоха да правя нещо (нешо ново и може би трудно, но все пак доста интересно) което приех с някаква дори странна еуфория и след това бичейки айляк на терасата (ама от истинския айляк познат какво значи само на запознатите:) ) с разни хора около мен , но чувствайки се някак си сам и вглъбен в себе си. И фактът че 1 толкова обикновенна и проста случка може да ме зарадва повече от наистина многото хубави неща които ми се случиха напоследък (които се надявам да не са нещо временно а да се превърнат в 1 хубава тенденция) ме притенява и ме кара да се запитав за начина си на мислене и възприемане. Питам, питам ама отговор няма ще продължавам и може някой ден да го открия, макар че незнам искам ли да го знам.
